Всеки от нас го има. Всеки го е скрил дълбоко между купчината приятели, натрупани от години Facebook щурмуване. Някои са го скрили дълбоко сред познатите, известните личности, бившите съученици, родителите, враговете, които има в списъка си. Но знаеш че е там, като онази блуза, която никога няма да изхвърлиш, но и никога няма да облечеш отново. Зарината и потънала в дебрите на един шкаф, блузата, която ни правеше щастливи. Така процедираме и с профила. Този на човека, когото обичахме. На когото се доверявахме, споделяхме… този, на когото вече не можем дори да пишем. В свят, в който гаджета се заменят по-бързо и от тоалетната хартия, защо всеки от нас е запазил един призрак, залостен здраво в една не особено залостена социална мрежа? Той стой като паметник от комунизма на площада на душата ни. Знаеш, че е там, бегло си спомняш историята му, имал е славни години и не особено щастлива съдба, но е там… изпъчил гордо гърди, наблюдавал те толкова отдавна. Без да промълви и думa, без да ти пише. Тайният профил никога не пише, никога не харесва нищо твое. Дори да удариш ударна доза споделяния от снимки на кафе до луди рап ритми – според личните предпочитания на профила, пак не получаваш заветното „здравей“. След като толкова години държим призраци в гардероба, защо трябва да го правим и в социалните мрежи? Защо си го причиняваме по този садомазохистичен начин неспособни да спрем, да продължим, да забравим и простим? Търсенето на тези отговори не ми помогна особено. Просто ме накара да разглеждам и разгледам отново моя личен призрак в социалната мрежа, което ме доведе до депресивно състояние, лечението на което открих в алкохола. И така, няколко джина и половин кутия цигари по-късно, без ясна цел реших да се престраша и да пиша на профила призрак. Не знам дали заради джина или заради друга причина, но не се страхувах. Това беше един от призраците, които толкова бяха свикнали да се появяват и изчезват, че дори принуждаваха и другите да свикнат с тях. Отговори ми. Интересното беше, че дори когато светнах лампата в един килер от спомени, останах спокоен. Всичко си беше там: старите усмивки, веселите моменти, рафт от романтика, няколко буркана с целувки, два-три скандала, сандък със секс приключения, чувал с общи снимки, дори леко празна делва, пълна със сълзи. Всичко си беше така, както го оставих преди години. Леко понатрупано с прах, но въпреки това там. Сякаш ме е чакало да се прибера. След малко осъзнах, че нещо липсва. В претрупания килер имаше само спомени и никакво бъдеще. Всичко беше заето. Да не би профилът да се е променил? Не, това не беше отговорът. Той се появи след още половин бутилка джин, някъде на пресечката между улица „Пиянство“ и булевард „Истина“ – аз се бях променил. Не исках вече само спомени. Исках бъдеще, нови мечти, нови цели, нови преживявания. Раните бяха заздравели, но аз бях променен. Никога повече не писах. Нямаше смисъл. Това щеше да си остане просто един стар килер, а аз не исках да живея в него. Исках нова голяма къща от любов, желание, трепети и страст. Всеки ден гледаме профилите на хората, които сме обичали или обичаме, без да осъзнаваме кога точно сме започнали да ги превъзмогваме. Кога е дошла тази духовна метаморфоза от пълно отчуждаване с миналото. Нямам отговор на този въпрос. Не го и търся. Няма смисъл. Любимецът на жените, Хорхе Букай, е казал: „Трябва да се научим да извървяваме този отрязък от пътя, в който някои неща остават назад, трябва да се научим да лекуваме раните, които получаваме, когато нещо се променя, когато другите си тръгват, когато ситуацията приключва, когато вече не притежаваме онова което сме имали или вярвали, че имаме…..“ – и аз му вярвам. Аз не притежавам вече призрака. Както и той не притежава мен. Ако се питате дали съм спрял да разглеждам профила, отговорът е не. Не съм толкова силен. Не знам дали и някога ще бъда. Просто вече не ми е толкова трудно и болезнено. Сприятелих се с един призрак, който ме ужасяваше от години. Не беше приятно. Беше полезно. Както всеки един урок, а животът е пълен с такива!
