Когато за първи път разлистих книгата „Аврамови хроники” на колегата Стефка Венчева попаднах на тази глава от нея- „Радиоточките”. А в Пещера, както добре знаем радиоточката все още работи. Следващото, което грабна вниманието ми бе, че събитието в нея се развива по Илинден. За това реших да я публикувам днес – заради радиоточката и Илинден…Разбира се с благословията на авторът, чиято книга ме пренесе в онези времена и ме въведе в домовете на героите.
Величка Ачева
РАДИОТОЧКИТЕ
Почти по същото време цялото село беше обзаведено с радиоточки. Малките пластмасови кутии бяха сиви на цвят и имаха само едно копче, с което се увеличаваше и спираше звукът. Така Васил Партиеца стигаше до всеки дом, без да се налага да помръдва от бюрото в канцеларията.
През деня пускаше патриотични песни, а вечер в седем съобщаваше важните новини. За славните успехи на Партията, за рекордите, постигнати в заводите, а понякога комюникетата му се изчерпваха с информация, че спират водата за ремонт или пък за няколко часа няма да има ток.
Новата оповестителна система му даваше шанс да прави и монолози, позорящи определени хора от селото, като например: „Стрина Гюргена е била забелязана в извънработно време на нивата с картофи. Забранявам такива неща, който иска да има картофи на софрата, да бъде така добър и да си насади в двора. Да се посяга на държавното, е осъдително и противоречи на комунистическия морал и нарушителят ще бъде санкциониран с комунистическия кодекс! Засега стрина Гюргена е наказана със строго мъмрене”. Случваше се и друго: „Магаре с неизвестен произход е вързано да пашува в гробищата. Тутакси стопанинът му да си го прибере, иначе го конфискуваме в полза на народната власт”.
Точно преди Илинден именно по радиоточката Васил Партиеца обяви, че на следващия ден даскалът ще подкара аероплана. За целта всички трябваше да бъдат на поляната пред навеса точно в десет часа. Денят по усмотрение на Партиеца бе обявен за неработен. Той призова попа изобщо да не си и помисля да освещава обекта.
– Що, да не го осветиш ти? – отвърна му от кревата, където се беше изтегнал, отецът. – Добре че ме сети.
Панайот стана още по тъмно и отиде в църквата. Взе оттам менчето, в което извършваше подобни ритуали, и пое към навеса. Наоколо нямаше жива душа. „Само аз и Господ”, помисли си Панайот. Той облече расото, което беше донесъл в пазарска чанта, защото му бе забранено да го облича. Постави килимявката на главата си и след като я намести, подреди пред носа на самолета иконата на Исус, котлето с водата, парче хляб, бутилка вино и свещ, която забоде в комата.
След като освети аероплана, той прибра всичко в торбата. Вече можеше да идват всички останали. Едва сега забеляза, че на прозорчетата на самолета има перденца, плетени на една кука. Усмихна се под мустак и отвори вратата. Подът пък беше застлан с килим. Попът не знаеше дали това е в реда на нещата, никога не бе виждал на живо подобна машина. Реши, че така трябва. Тръгна да се връща в църквата, но в този момент зад него се появи Партиеца.
– Предупредих те да не го правиш. Прогресът не се нуждае от такива религиозни бабини деветини – разгневи се Васил.
– Аз съм свещеник и имам дълг пред Бог и пред хората от това село.
– Какъв свещеник си ти бе, ти знаеш ли легендарния поп Андрей, а? Дето е участвал в Септемврийското въстание – Васил вече викаше на Панайот. – Бил е червен до мозъка на костите си! Загинал е заради нашата идея, а ти – „Господи, помилуй, Господи, помилуй”… Какво има да ме милва Господ? Господ просто няма. Каквото ти си направиш, това е.
– Има Господ, Василе, и ти сам ще го узнаеш, но се моли това да не ти причини болка.
– Няма и това си е – инатеше се Партиеца. Затова по-добре е да подадеш документи за комунист. Ще те приемем и ще кажа на другарите си, че си наш.
– Аз вярвам в Бог и не мога да сторя такова нещо – отвръщаше Панайот.
– Можеш и още как, особено ако искаш да продължиш да се кръстиш пред иконите. Ще ти затворя църквата, да знаеш – преминаваше в закани Васил.
– Даже и да ми затвориш църквата, хората ще продължат да вярват, а именно Господ ни е опазил християни и българи, а не твоят Ленин – не се предаваше лесно Панайот.
– Майната му на Господ.
Обикновено така завършваше безкрайният им спор, а когато бяха у поп Панайот, стрина Ката ставаше неволен свидетел на пренията, защото шеташе край тях и принасяше яденето на масата. Точно тя слизаше в мазето и точеше в менчето от еликсира на мъжа си. Понякога пиеше по една глътка, защото й ставаше топло и приятно, пък и скучно да слуша брътвежите им. Но след като това продължи години наред, Панайот заяви на Васил, че не може да се откаже от Бога, но думите му не бяха всичко – той подписа декларация, че ще сътрудничи на Държавна сигурност, защото нямаше друг начин да го оставят на мира.
След всяка служба или погребение Панайот плюнчеше химическия молив и пишеше кои са присъствали. Васил прибираше донесенията в една папка и от време на време ги четеше. Така знаеше кои жени от селото са вярващи и за какво се молят пред иконите. Информацията не беше нищо особено, пък и попът не влагаше твърде старание в описването. Но и това беше нещо. Следващата цел на Васил бе да накара свещеника да пише, без да бъде натискан. Но тук удари на камък – ако не го подсещаше, Панайот нищо не правеше. Оправдаваше се с възрастта си.
В десет часа поляната гъмжеше от народ. Носеха цветя, а Васил Партиеца беше направил лозунг с помощта на учителките. На него пишеше: „14 години народна власт – 14 години – прогрес! Винаги верни на БКП и КПСС!”. Децата бяха подготвили тържествена програма и се бутаха на малката трибуна,появила се незнайно как само преди половин час. Учителката по музика се изправи вдясно и засвири на акордеона някаква песничка, децата я подеха, а Васил Партиеца си прочисти гласа, за да държи реч. Когато и последното чавдарче слезе от трибуната, Васил се покатери там и заяви:
– Другарки и другари, събрали сме се в този тържествен момент, за да отбележим първия полет на нашия самолет. Вероятно другарите от окръга, като видят, че аеропланът лети, ще ни го вземат, но нека сега да се насладим на този полет, който си е изцяло наш. Този полет си е изцяло на Аврамови колиби. Да благодарим на Партията закрилница, защото тя ни доведе до този велик миг, и да напомним, че ако сега беше фашизъм, този аероплан нямаше да го има. Честито, другарки и другари! Да живее Партията и да живее другарят Георги Димитров – нашият вожд и учител, и да живее другарятТодор Живков и[a1] всички другарки и другари по света!!! Вечна дружба!
Селяните се спогледаха, а Арменеца не се въздържа:
– Слизай бе, Василе! Недей се пенявиш, какви другарки и другари сме ти ние? Каква Партия, какви са тия глупости? Айде, че всички искаме да видим как ще литне гълъбчето.
В този момент от кабината на самолета се подаде даскалът Нихризов. На главата му имаше авиаторска шапка и очила. До него стоеше братът на Маргарита – Николай.
– Двамата ли ще летите? – попита баба Захаринка.
– Тримата – показа се и Маргарита. – Ще направим едно кръгче и се връщаме. Ще ви разправим после какво виждат отгоре орлите.
– На хаир да е – усмихна се и Хатидже. Всички я забелязаха чак сега.
– Ти пък кога дойде? – намигна й Зехра.
– От самото начало съм тука. Да изпратя даскала.
– Къде ще го изпращаш? – усмивката на Зехра се стопи.
– Така се казва – рече замислено Хатидже.
Моторът на самолета измърка прегракнало, а после изведнъж звукът стана равномерен и много силен. Тълпата от зяпачи се разбяга, а туловището на дървената машина започна да се движи. Тръгна да се спуска надолу по поляната и след малко се отлепи от земята.
Хората махаха след нея и тя кръжеше като огромна птица. Радостта беше неописуема и толкова искрена, колкото можеше да бъде само в Аврамови колиби. Самолетът направи два големи кръга над землището, прелетя досами края на Медени поляни и започна бавно да се спуска над дългата поляна, от която излетя. Звукът от двигателя започна да излиза на пресекулки, задъха се, закашля и утихна в момента, в който самолетът допря земята. Всички бяха затаили дъх. Аеропланът измина мълчаливо стотината метра, които го деляха от навеса, и спря, като заора с предните колела в края на картофената нива до пътя. Всички въздъхнаха дълбоко и започнаха да се радват и да пляскат на невероятното чудо, на което бяха станали свидетели.
Благовест излезе от самолета, а лицето му имаше израза на човек, който се е докоснал до бога.
После се разбра, че двигателят нещо се е запушил от лошото гориво и няма да може да литне повече. Избутаха го под навеса и го завиха с брезента. Въпреки страшната диагноза учителят редовно идваше тук с инструментите си и човъркаше двигателя. Най-често компания му правеше дядо Муар, който беше виждал самолет по време на войната. Нещо повече – бе летял със самолет и сам бе хвърлял бомби по Одрин. Той галеше корубата на машината и допираше бузата си до нея. Харесваше му да наднича зад гърба на Благовест и ако той му разрешеше, да пипа металните чаркаляци.
