На 4 март, през 870 година, на Осмия вселенски събор в Константинопол, е призната автокефалност на Българската православна църква. От 5 октомври 869 г. до 28 февруари 870 г. в Константинопол заседава църковен събор по делото на патриарх Фотий. На извънредно заседание /4 март/, с участието на римски пратеници и представители на четирите източни патриаршии е поставен на съборно разглеждане въпросът за църковната юрисдикция в България. След продължителни разисквания, в които ярко се открояват целите и задълбочаващите се противоречия на Рим и Константинопол, окончателно се утвърждава становището, че българският народ е свързан в църковно отношение с християнския Изток.
Представителният форум на 4 март 870 г. създава отделна църковна област и поставя основите на Българската църква, която завинаги се свързва с източноправославната общност. Хронологически тя се явява осма по ред /след четирите източни патриаршии: Константинополска, Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска, и трите древни архиепископии: Кипърска, Синайска, Грузинска/ в тогавашната органична общност на православните сестри-църкви. Отначало Българската църква е автономна архиепископия. Тя е под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получава и първия си предстоятел, духовенство, богослужебни книги и др., но в същото време се ползва с широка вътрешна автономия. Скоро се създават условия за нейното процъфтяване и автокефално устройство.
