На 7 ноември 1922 година, с постановление № 6068 на правителството, се забранява издаване на вестници по стария правопис. Първата правописна реформа след Освобождението (1899 г.) установява официално българския правопис с „Упътване за общо правописание“. Правописът, установен тогава, е известен като „Иванчовски“ (по името на министърa на народното просвещение Т. Иванчов). В сила е до 1921 г. Построен е върху Дриновия правопис, като, от една страна, съответства на съвременното състояние на езика и включва особеностите на източните и западните говори, а от друга, не скъсва решително с традициите на етимологичния правопис. Реформата от 1921 г. заменя „Иванчовския“ правопис с нов, близък до днешния. Въведена е от професор Ст. Омарчевски – министър на народното просвещение в кабинета на Ал. Стамболийски. Правописът е отменен през 1924 г. от правителството на проф. Ал. Цанков, което връща стария – дриновско-иванчовски правопис. Реформата от 1945 г. е наречена „Отечественофронтовска“. Разработена е от държавна комисия, начело с доктор К. Драмалиев. Правописът е въведен с наредба-закон от 27 февруари 1945 г. и отменя някои графеми (ятов знак, голяма и малка носовка и др.), опростява правописа на някои думи, премахва краесловните ерове. През 1945 г. е издадено „Упътване за правописа на българския книжовен език“.
