Пещера. Нощта беше прохладна и свежа, каквато бе и последната нощ на лова ми преди година. Отново бе средата на май. Лятото беше на път в низините, но тук, дълбоко в боровата гора, пролетта беше в своя разцвет.
Дебнех глухар.
От баща си знаех, че това само по себе си бе изкуство. Съвсем сам обаче се бях убедил, че изкуство или не, беше изпитание, чийто успех или неуспех винаги висеше на косъм. Тънък. Почти безплътен, като едва уловим полъх на вятъра, какъвто долетя и сега отнякъде. Тревата зашептя и полегна. Използвах тези няколко мига и се придвижих напред. Почти бях стигнал мястото. Спрях отново и се ослушах. Вятърът бе изчезнал така, както се бе появил и за миг гората ми се стори безмълвна.
Облегнах се на лакът и прехвърлих тежестта си върху него и изпънатите пръсти на краката си. Внимателно, като на забавен каданс, се придвижих нови няколко педи напред. Лежах в една от широките пролуки на нисък храсталак. Отнякъде долиташе невидимото ухание на здравец. Росата мокреше лицето и ръцете ми, струваше ми се, че усещам свежата й влага и през дрехите си. Изтеглих пушката до себе си и отново се отпуснах неподвижен.
Познавам местността от години. От първия път, в който го видях и останах поразен. Красавец. Брадата като на древен мъдрец, гривата солидна и внушителна, петната му – пръски девствен сняг.
Попаднах на токовището случайно. Глухарят тъкмо сватбуваше.
Всъщност първо го чух. Свърнах и точно излизах на полянката, когато той излетя. Пред лицето ми. Извих глава и едва успях да избегна сблъсъка с масивното тяло. През същата година повече не го видях, но за тези няколко секунди нещо се бе случило с мен. Колкото и да опитвах, не бях в състояние да изтрия спомена за благородната птица от съзнанието си.
Ветрилото на опашката, гръдта му, едновременно могъща и изваяна. Мисълта за него будеше ловеца в мен, както нищо друго до тогава. И то по странен начин. Непознаван и различен. Будеше го като незнаен бяс. Като пламък на буен огън, изгарящ безсънните ми нощи. Струваше ми се, че миг преди да напусне съня си, цялото ми същество бива обсебено от далечния зов на кръвта на дедите ми в моята. От прастари времена, когато инстинктът за лов е бил инстинкт за съществуване.
Опитах следващата година. И по-следващата. Нищо.
Старият горски цар се изплъзваше. Вторият път дори не успях да го видя. Последният, преди година, глухарят оцеля като по чудо. И тогава осъзнах, че бях обсебен. Бях като полудял. Месец след месец, каквото и да правех, където и да се намирах, мислите ми бяха тук, на тази поляна. Готвих се. Стрелях. Учех се да се придвижвам тихо и неусетно. Правих го хиляди пъти.
Идвах, промъквах се до мястото, което бях избрал след десетки часове размисли и стратегии, вдигах пушката, прицелвах се и после пак. Отново и отново. Толкова отдаден не съм бил никога през живота си. С всеки нов опит си давах сметка, колко далеч бях прекрачил отвъд полето на страстта в това на обсебването. Затова чаках днешния ден и с трепет, и с нетърпение. Трябваше да го победя. Трябваше и да се освободя от робството му.
Бях готов. Знаех го. Чувствах го и в момента, на хвърлей камък от токовището.
Гората около мен се пробуждаше. Щурците притихваха, с тях и останалите нощни обитатели. Други поемаха тяхната смяна. Ранобудни птички заизвисяваха глас в кратки трели. Плахо, сякаш срамежливо. Развиделяваше се. Очите ми се премрежваха от взиране.
В гората денят идва, така, както и нощта. С едно мигване. Притваряш очи в тъмата на нощта, отваряш ги и разбираш, че зората се е появила изневиделица, а с нея и дрезгавината на раждащия се нов ден.
Тогава го видях.
По-точно видях петното на „лакътя”‘ му в сумрака. Винаги съм се чудел на това название. Петното бе в горния край на крилото, логично ми се струваше там да е рамото. В този момент обаче теорията бе последното нещо, което ме интересуваше.
Аз го виждах.
Приведох глава и напрегнах очите си още повече. Полека изплуваха малките бели петна на опашката. Потръпнах и се наложи да мобилизирам цялата си воля, за да не се издам с необмислено движение.
Успях. Глухарят приближаваше.
Някога промивах снимки, преди това ми хоби постепенно да загуби смисъл в морето от нови технологии. Обожавах миговете, през които силуетите изникваха от магическата празнина на хартията. Точно по същия начин силуетът на птицата започна да добива очертания в отмиващия се мрак.
Беше по-едър, отколкото го помнех. Вдигнах пушката и веднага я отпуснах. Въртеше се. Реших да изчакам повече светлина. Имах право на един опит и не исках да рискувам. Отпуснах бавно цевта, загледан и заслушан.
Кратък звук, приличен на проскърцване на стара порта, възвести началото на представлението му. Започваше се. Два дълги гърлени крясъка последваха първия. Приглушени и мъжествени. Повтори ги. като не спираше да се движи.
Търпеливо чаках секундите, в които птицата трябваше да вдигне глава и да остане глуха за околния свят. Върховият момент на представлението му. беше и слабото му място.
Глухарят вирна брада. Бързо изправих дулото и обрах празния ход яа спусъка. За момент изпитах натрапчивото чувство, че гората впери очи в мен и притихна. Знам, че звучи налудничаво,- но се случи точно това. Гората се смълча.
Изпуснах дъха, който несъзнателно бях задържал и се прицелих отново. Иззад едрото тяло на мъжкаря изскочи малка ръждива женска и описа неравен полукръг около него. Случваше се за пръв път. Отпуснах спусъка. Изненадан бях и ми бе интересно,
Глухарят изду шията и гърдите си и издаде особен звук. Сякаш объл камък се търкаляше по суха раковина. Без преход, гласът му се впусна в бърза, напрегната тирада. Сякаш се караше някому. Сякаш с-e караше на всички, демонстрирайки мъжеството си. Крачеше гордо и царствено се поклащаше, прескачайки къпиновите пипала. Женската ситнеше наоколо. Виждах ги съвсем ясно, денят бе дошъл окончателно.
Звуците на раковината се повтаряха отново и отново. Шията на глухаря потъваше, гривата му набъбваше, докато не заприличаше за един кратък момент на чудато, митично същество. Едновременно птица, кон и лъв. В цялата му осанка имаше някаква магическа сила, някакъв код на природна стихия.
Танцът и песента продължаваха. Отпускаше криле, разпъваше ветрилообразната арка на опашката си и вирваше брада високо горе. Насечените му, почти гневни тонове огласяха гората, след което замлъкваше за няколко стъпки и започваше от начало.
Усетих, че се унасям. Без да съзнава глухарят се бореше за живота си. Песента му неусетно ме отнасяше далеч, от това, за което бях тук. Потъвах в звуците на гласа му, отъркалях се в кухината, където се раждаше странното негово чукане, за да се спусна отново по тази спирала. Всеки път все по-навътре и по-навътре.
Отърсих глава, присвих око и отново вдигнах пушката. Движението ми следваше плавно изправянето на шията на глухаря и тогава осъзнах, че не съм единственият, ловуващ благородната птица.
Забелязах я с крайчеца на окото си. Тъмна и извита като мокър клон, бялката дебнеше на разстояние широк разкрач от нищо неподозиращия глухар. Опашката й се губеше някъде в боровинковите чимове зад гърба й. Очите й светеха с блед, безмилостен блясък, който се разливаше надолу по гърдите и предните й крака. Гъвкавото тяло се напрегна. Глухарят трепна. Бялката скочи и мога да се обзаложа, че видях иглите на хищните й зъбки.
Стрелях инстинктивно.
Тялото на дребния хищник се преметна във въздуха. Глухарят изплющя могъщо с криле и сякаш повлече женската след себе си. Миг след това от двете птици нямаше и следа.
Ехото от изстрела още затихваше, когато слънчев лъч пролази по ресните на рядката папрат. Загледах се в него усмихнат. Бях спасил живота на птицата, която бях дошъл да убия.
Може пък да беше за добро.
Отпуснах се по гръб и затворих очи. Птичият глъч ме понесе.
Със сигурност беше за добро.
Автор: Георги Връбчев
