На 6 септемри, през 1856 година, в Цариград е обнародван Хатихумаюнът – султански указ (наречен още и вторият акт на Танзимата), издаден от султан Абдул Меджид. Приет от османското правителство под натиска на Англия, Франция и Австро-Унгария, за да се предотврати възможността Русия да постави въпроса за угнетените християнски народи на Парижкия конгрес, свикан след Кримската война (1853-1856) и да го впише в мирния договор в специален параграф. Още с прокламирането на Гюлханския хатишериф (1839) Цариград обявява настъпването на епохата на танзимата, т.е. време на реформите. Хатихумаюнът потвърждава дадените по-рано права на султанските поданици и очертава параметрите на по-нататъшните реформи в империята: пълна свобода на религията и вероизповеданията, равенство на мюсюлмани и немюсюлмани пред законите, право на собственост и имущества, достъп на немюсюлманите до обществени служби, училища, армия и пр., равно облагане с данъци без разлика на вероизповедание и религия, въвеждане на ред във финансите и държавния бюджет, реорганизация на администрацията, право на представителство на населението в управленските структури на страната, отваряне на банки, строителни работи и т. н. На практика Хатихумаюнът не се зачита, но предвидените църковни преобразования, дават основание на българите да поставят пред султанското правителство въпроса за църковната и гражданска автономия.
