Старите хора разправят, че някога много, много отдавна в едно село двама луди-млади – Еньо и Стана, много се искали.
Ката ден мислите на единия били при другия, а хлябът им не се услаждал, ако не успеят да се видят поне отдалеко.
Но бащата на момичето друго бил решил и сгодил Стана на друго село. Вдигнали тежка сватба, сватове дошли Стана да вземат.
Тръгнала девойката, че сватба се назад не връща, а когато стигнала големия мост над Тунджа, смъкнала булото и се хвърлила в реката.
Поболял се любимият й Еньо от мъка… цели девет години, девет постелки изгнили под него. През това време капка дъжд
в селото не капнала. Реката пресъхнала и настанал мор по хората и добитъка. На десетата година Еньовата сестрица
взела от тъкачния стан кросното, поставила на кръст точилката и с детски повес ги обвила. После го облякла с женски дрехи, с бяло го пребулила и отишла при Еньо. „Стани, Еньо, стани братко, рекла му тя, да видиш твоята Стана е дошла, булка да ти стане…“
Широко отворил очи клетият момък, усмивка грейнала на измъченото му лице, поизправил се с протегнати ръце и отведнъж издъхнал.
Духнали силни ветрове, рукнали буйни дъждове. Раззеленили се нивята, заблеяли стадата, а момите песен запели За любов
и севда. Та оттогава останал обичай на Еньовден момите „булка“ да правят и песни да пеят за венчило и голям берекет.
После „напяват“ пръстените, за да видят какъв момък ще ги залюби, а свирните и хората в този ден нямат край…
