На 20 септември, през 1916 година, е издигната кандидатурата на Иван Вазов за Нобелова награда за литература за 1917 година.
Иван Минчев Вазов е патриархът на българската литература. Поет, белетрист и драматург. Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове. Роден през 1850 г. в гр. Сопот. Завършил средно образование в Сопот. В училището на Найден Геров в Пловдив прави първите си поетични опити. Изпратен от баща си да учи в Румъния, той се среща с българските хъшове. Тази среща насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен през целия си живот. В Браила среща Христо Ботев – виден български революционер и поет. През 1870 г. в „Периодическо списание“ на „Браилското книжовно дружество“ излиза първото му публикувано стихотворение – „Борът“. След неуспеха на Старозагорското въстание (1875) заминава за Букурещ, влиза в „Българско централно благотворително общество“ и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки – „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“. На Руско-турската освободителна война откликва със стихосбирката „Избавление“. През 1880 г. се установява в Пловдив – столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание, редактор, публицист, културен деец и писател. Заедно със своя съратник К. Величков, в продължение на 5 години участва в редактирането на в. „Народний глас“, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър Батенберг. През 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него сп. „Наука“ – първото научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 г. Вазов и Величков основават сп. „Зора“ – първото чисто литературно списание в България. Двамата съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия“, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори. Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки низ от класическите й върхове: цикълът „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказът „Иде ли?“. След преврата от 9 август 1886 г., започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. Установява се в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. От 1889 г. живее в София. През 1890 г. основава сп. „Денница“, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критико-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (два тома). През 1895 г. тържествено е чествана 25-годишната му литературна дейност. Романът „Нова земя“ е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане. С това обяснява и съгласието си да влезе в народняшкото правителство на К. Стоилов като министър на народната просвета. На Балканските войни (1912-1918), Вазов откликва с 3 стихосбирки – поетична хроника на събитията. Втората национална катастрофа, поетът приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на народния поет, който умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.
