Вашите сигнали

Златна сватба: Eдин добър рубеж за достигане!

На 20 май 1967 година Светла Ламбова и Стефан Димотикалиев сключват граждански брак и стават семейство Димотикалиеви.

          Петдесет годишният юбилей задължава нещата, които се споделят за този повод да бъдат свързани със семейството, с годините на съвместен семеен живот. До голяма степен те са предопредени – генетично от кодираните добродетели и ценности придобити от родителите, от възпитанието, докато си дете. Затова ще споделя, че съм израснал в семейство и род по времето, когато традициите бяха още на вниманието на всеки от рода – млад или възрастен. Не мога да не си спомня дългите зимни вечери, когато времето течеше страшно бавно, смрачаваше се още към 5 часа и нощта продължаваше безкрайно дълго. Тогава стаята, в която живеехме, огряна от слабата електрическа крушка, беше място за общуване, където всички от рода се събирахме, пеехме, играехме, общувахме. Майка ми или баща ми запяваха песни и на нас ни беше от хубаво по- хубаво, особено, когато запеехме и ние. Детските години са изпълнени с най-искрени, истинските преживявания с родителите, с роднините. Това, което човек носи – и добро и зло, идва от възпитанието в семейството. На млади години родителите ни многократно са ни подучваха как да вървим по правилния, според тях, път. Ще призная, че беше трудно да го следвам досущ, както те го определяха, но честно казано, се съобразявах, като добавях и нещо от себе си. Казвах си, че когато стана баща, ще уча децата си как да преодоляват житейските проблеми, но без да им досаждам при избора на вярното решение. Стремях се да изпълнявам родителската отговорност и задължения като подскажа моето мнение, моята гледна точка и ако можем заедно да стигнем до вярното решение или по-точно да се тръгне по пътя на изпълнението, а тяхната ролята да е в по-нататъшната режисура на обстоятелствата и появилите се ситуации.

          Обобщавайки смятам, че преуспяването на младото поколение в немалка степен се предопределя и донякъде е невъзможно без взаимовръзката и последователността на поколенията. Ако е налице това обстоятелство, родителите и на яви и на сън са винаги с теб. Така родителите със сигурност присъстват в гените, във всички мои клетки.

          Човек в младите си години иска да порасне по-рано. Аз се усетих наистина пораснал, когато можех за по-продължително време да изкарвам сам парите си, да вземам решения, да разбера, че родителите ми се съобразяват с моето мнение. Пораснал си тогава, когато другите го признаят. Щом имаш самочувствието, че се справяш и изпълняваш отговорностите си, трябва да можеш да изразиш благодарност и обич към твоите родителите си. Трябва да успееш да изразиш преклонението към тези, които са те създали, отгледали и възпитали. Тези човешки добродетели, ако са ти свойствени, не тежат и ако ги притежаваш те теглят да вървиш напред и да се развиваш. Като баща, проявявах желание и се стараех, нашите деца не да се хвалят с баща си и майка си, но и никога да не се срамуват да кажат кои са. Винаги поставях акцента върху това, че човек трябва сам да докаже себе си, да изгради собствената си физиономия и морал.

          Ще споделя някои мисли и разсъждения за брака и семейството. Предсмъртните думи на Песталоци са: “Чеда мои, търсете щастие в семейния кръг“, ме насочват да изкажа и моите разсъждения. Животът в семейството, а от тук до голяма степен и щастието, се основава върху съгласието в характерите на мъжа и жената. Налице ли е това условие, тогава може да се говори за разумен и хармоничен брак. Такъв брак, такъв семеен живот не стеснява обхвата и периметъра на личностното и професионално развитие както на мъжа, така и на жената. Случва се, понякога, заради хармонията с другия да пожертваш хармонията със самия себе си. Ще кажа, че според мен не е толкова страшно, ако целта на тази жертва не е користна, а е в името на доброто. Човек трябва да живее в хармония със семейството си. Но за да се случва това, трябва да е на лице вечната стойност в живота на човека, именно – любовта, която трябва да се придружава безусловно и от почтеността. Такава почтеност, която да не ограничава отделния индивид, а да създава нагласа за взаимност в дългите години на семеен живот. Отдавна, много отдавна за мен любовта я приемам и има значение в широкия смисъл на думата. Немалко от хората мислят, че с любовта се привършва, когато се остарява. По правилно ще бъде да се каже, че на любовта са подвластни всички възрасти. За нея няма възрастови граници. Всъщност човек стига да има необходимите сетива, ще се усети, че е влюбен и обича живота, близките си хора, приятелите си, заниманията си. Любовта ражда и надеждата, и вярата, и в името на любовта човек може да направи много неща – и добри, и лоши. Но със сигурност това е чувство, което ни дава най-много радост и смисъл да живеем, но и също така заради любовта най-много страдаме. Само когато има много любов, при раздяла е толкова болезнено. Мисля, че едното не може без другото. Глупаво е да се лишиш от любовта, от щастието, което тя дарява, само заради усещането, че някой ден ще страдаш. И колкото повече разсъждаваме за любовта, толкова повече разбираме, че тя се състои от мигове, които по-късно разбираш, че са били истинските неща. Любовта е едно от най-значимите послания, стига да имаш душа и сърце да я излъчваш, да имаш сетива да я възприемаш.

В “Четиво за влюбените“ от Хорхе Букай (Аржентина) четем:

Не върви пред мен, защото няма да мога да те следвам.

Не върви зад мен, защото мога да те загубя.

Не върви под мен, защото мога да те настъпя.

Не върви над мен, защото мога да реша, че ми тежиш.

Върви до мен, защото сме равни.

Отношенията между съпрузите и разбирането за ролята на мъжа и жената са в основата на многостранното им развитие като личности. Човек преди да се свърже с друг, трябва да си даде сметка, дали ще може да живее с него до края. Много важно е тези двама, които се свързват в семейство да имат и то през целия живот, отворени сетива за да улавят тънкостите, на които се крепи двустранната връзка. Наистина е важно да попаднеш на точния човек, но до голяма степен и шанс. Следва напасване на характерите си. Двама души се разбират, ако гледат в една посока, имат еднакви интереси, еднакво възприемат света. И колкото да се изброяват важни условия и обстоятелства, за добър брак, за добро семейство, няма точна рецепта. Много важно е да се възприеме и от мъжа, и от жената, че трябва да владеят способността да правят разумни компромиси. Понякога тези компромиси са сериозни и големи, и ако не се случат могат да заличат всичко рационално сътворено съвместно. И другото важно изискване е, да съществува взаимно зачитане, уважение и свобода за всеки един от партньорите. Важно е да не се създава напрежение и излишно притеснение в ежедневието, да съществува разбиране и морална подкрепа.

И сега, когато съм изразил някои мисли и разсъждения, отнасящи се до разбирателството в семейството между мъжа и жената, към семейния живот като цяло, ще си позволя да спомена два епизода от нашия семеен живот: Първият, е своеобразна картинка на тъй наречената“семейна идилия“. Много са вечерите, когато седим двамата – аз и съпругата ми на нашата „вълшебната“ тераса в къща ни. Понякога си говорим, а много често и с мълчание разговаряме по между си. Не си позволяваме излишни протоколни почерпки и излишна консумация на алкохолни питиета. Често се случва още на закуска, с чаша кафе в ръка, просто да седим безмълвни, но спокойни, като всеки един от нас усеща присъствието на другия и без да си казваме излишни мили думи, цялата ни същност, душите ни са пълни с доволство и взаимност. Така си почиваме вкъщи, много често с мълчание. Това е тъй нареченото “активно“ мълчание, защото ако си признаем, то много пъти е било мълчалива равносметка на извървените пътища от мен и съпругата ми в личен и професионален план. А това никак не е малко…

За да бъда докрай точен ще споделя, че нашите сърца и души вечно ще бъдат наранени от непреодолимата тъга по загубата на малката ни дъщеря. Въпреки немалкото години изминали след тази тежка загуба, трудно е да се повярва, че сме надживели едно от децата си, но това е истината. Тя за нас винаги ще остане на своите трийсет години. За нея продължаваме да мислим с най-мили чувства – нашата игрива и палава Ванюшка.

Вторият епизод е свързан с един немалък камък – около 150-200 килограма, който съм поставил в двора на къщата ни. Това е речен камък. Като всеки речен камък е оформен от природата за да придобие една чудесна форма. На предната страна на камъка в светъл цвят е „изобразен“ християнския кръст на фона на по-тъмната, останала част от камъка. Този камък го намерих в Пещерската река – Стара река и със специализиран превоз го докарах до нашия двор. Реших, че по-добро място за него, а пък и за нас, ще е мястото му в домът ни. Тук той успешно се превръща в моето упование и подкрепа. Той е много специален за мен – като вяра и като ангел-хранител, като успокоение, че го има. В трудни моменти го докосвам и по някакъв начин ми става по- добре.

          Изминалите 50 години съвместен семеен живот са един добър рубеж за достигане. Да изживееш с достойнство годините на съзряване, на развитие и усъвършенстване, на обогатявяне в личностен, професионален и житейски аспект и то в тандем със съпругата си е допълнителна добавена стойност към положителната житейска равносметка. Още по ценно е, че съществува все още желание да продължаваш да стоиш на позициите, които си формирал и отстоявал с разбирането си за живота и мястото ти в този живот. Ще цитирам от “Апология на Сократ“ на поетесата Надежда Захариева: “Там където си избрал да бъдеш, трябва да останеш до смъртта си, защото безчестието тича по-бързо от самата смърт”.

Коментари