Пещера. През 2003 г. написах стихотворението „Видях”, което наред с всичко друго, бе посрещнато с гласно и негласно задавания въпрос – защо толкова мрачно? – по отношение на това, което ми се бе сторило, че виждам, пише във Facebook Георги Връбчев. И продължава :
Уви.
През всичките тези 12 години от тогава не получих нито едно генерално основание да сметна, че тогава, засилвайки някои симптоматични детайли, съм бил подведен от собственото си субективно виждане или възприятие към съответния момент. Напротив.
Уви.
За жалост действителността започна постепенно да изпълва повечето от думите в него с основание и продължава да го прави.
Милиони са предупрежденията и преди, и след този мой кратък текст, милиони надявам се ще продължават да опитват да го правят.
Друго, което няма да спра да се надявам, е, че някой, който наистина има властта да повлияе на това стремглаво препускане към ръба на пропастта, ще обърне внимание на всички тези предупреждения, че системата е претоварена и някога – преди да е станало прекалено късно – най-сетне ще започне да прави това, което трябва.
ВИДЯХ
Излязох света нов и блеснал да видя,
Но стъпих сред бурени, пошлост и мрак,
Где вместо след себе си рай да издига
Срива и тъпче човекът със крак!
Да вдишам, желание имах, зората,
Душата ми весело да зазвъни –
Отрова и фалш срещнах вместо позлата
И просяци жалки клечащи встрани.
Закрачих във мрака, погалих цветята –
Прободоха тръни доброто във мен,
Видях сред безщастни усои децата,
Без бъдещи дни и родени във плен.
Забързах нататък, видях светлината
От залеза кървав на идния ден,
Опитах да викна – да чуе земята –
Видях я безмълвна да плаче до мен.
Отминах я – нямах душа да догледам
Как майка проклина децата си с плач.
Тъй – вдясно – приседнах в калта да погледам
Как бавно се спуска човешкия здрач…